За Ретимно с любов

 

Пътеписът участва в конкурса "Разкажи ни - ти в Гърция"
Категория "Любимият ми град в Гърция"

Когато трябваше да отида на остров Крит, дори не бях чувала за Ретимно. Избрах да отида там, защото е много далече и човек не ходи всеки ден. През следващите месеци дори и за секунда не съжалих за това решение.

Три са нещата, които винаги ще помня – местните хора, тесните улички, и вукамвилиите /или както са известни тук –бугенвилии/.

Не случайно много често се прави разлика между „критики” /както се наричат критяните/ и гърци. Известни са както гостоприемството им /което аз изпитах в пълната му сила/, така и взривният им характер – за което има написани книги и направени филми. За второто не знам, само чувах историите. Но най впечатляващият човек, който съм виждала в Ретимно, беше един старец –много висок, с бяла коса, черни панталони, черна риза, черни ботуши до коляното, черна мрежа на главата, и голяма дебела сопа. Не съм сигурна, но мисля, че ако се бях втренчила още по-дълбоко в него, щях да видя и нож в пояса му. Все едно, че видях Капитан Михалис да пристъпва тежко - тежко по калдъръма. По-късно срещнах и други такива, идваха от околните села, но никога не забравих първия. За съжаление сега по-често можеш да ги видиш на пощенските картички като една от местните забележителности, а не по улиците.

Усещането, че се намираш не точно в Гърция, се допълва и от местния диалект- много мек и сладък и почти напълно неразбираем. Първият ми сблъсък с него беше в университета, където секретарката на историческия факултет надълго и нашироко ми обясняваше какви точно документи са ми необходими. И аз не разбрах нито дума. Стоях пред нея и си мислех защо изобщо съм си въобразила, че знам гръцки. После лека полека научих доста думи и специално ходех на четвъртъчните пазари, дори и без да ми е необходимо нищо, само за да чуя бабите от околните села, които говореха критски диалект в най-чистия му вид. И досега си пазя листчета с написани на тях критски думи.

Без да е най-големият туристически център на острова, градът си има собствен облик и дух- наследство от венецианското, османското и разбира се гръцкото минало на града. Старият град не е просто забележителност, а сърцето на града. Безброй малки тесни улички, които преминават една в друга, някои претъпкани от туристи, други съвсем пусти. Най-голямото ми удоволствие беше да се разхождам по тях- без цел, просто обикалях с часове. Някои от тях са толкова тесни, че като си разпериш ръцете, можеш да докоснеш стените на къщите. Пред къщите са изнесени безброй саксии с цветя /които никой не краде/, а жените си изнасят столове и си вършат къщната работа.

А над уличките са разположени арки от бугенвилии... За нищо друго не им завидях толкова много- нито за седеммесечното лято, нито за маслиновите и портокаловите горички, дори не и за морето, само за бугенвилиите. Прекрасно е да вървиш под арки от цикламени, розови, бели или оранжеви цветя. По мои скромни изчисления съм снимала всеки един храст в града. Или поне се опитах.

Когато след няколко години се върнах там и с моя приятелка гъркиня се разхождахме из стария град, аз с огромно удоволствие й показвах от къде съм си купувала любимите си бисквитки с канела и сусам, къде съм откъснала първата си гръцка мушмула, любимото си кафене, или пък ресторантчето със звучното име „Суксу Муксу”, където сядахме често с приятели, и тесните улички, по които съм извървяла много километри. Тя ме погледна и каза, че сигурно съм прекарала много хубаво в града, защото говоря с любов за него.

Всъщност, за да е любимо едно място, не е необходимо то да е най-голямото и най-известното, или най-посещаваното и пълно с археологически забележителности. Просто трябва спомените от там да са толкова хубави, че да се връщаш към тях с любов.


Автор: Светлана Стефанова Дончева