Солун - поезия и проза

 

Пътеписът участва в конкурса "Разкажи ни - ти в Гърция"
Категория "Любимият ми град в Гърция"

Познатото чувство, че се връщам към нещо, което обичам. То ме обзема всеки път, когато стъпя в Гърция. И до ден-днешен не съм си отговорила защо толкова много ме е завладяла. Връщам се назад към първото си пътуване в Солун. Там може би ще открия себе си и ще си обясня това неустоимо привличане.

И сега е пред погледа ми – бял, внушителен, издигнал гордо глава, сякаш незачитащ опасностите, които го дебнат и трудностите, които го очакват. Горд. Непреклонен. От тези, които знаят цената си.

Намигва ми ( с очите на едно хлапе), усмихва ми се ( използва отражението на слънцето във водите на Егейско море), флиртува ( с уличните музиканти и техните песни)...

Няма как да му се наситя, знам го...Дори цял ден да обикалям из улиците, из парковете, из форумите от римско време, из останките от дворци и крепостни стени...Няма как да забравя героичното му минало и няма как да не разбера желанието на всички да го имат, да го владеят, да го подчинят...И няма как да не разбера провала им в тези усилия, няма как да не знам, че са предварително обречени – този град няма да преклони глава пред никого...

Сядам в едно кафене на “Аристотелис”, за да успокоя пулса си. А пред очите ми е Бялата кула. И нахлуват картини, така живи, както никъде другаде. Виждам Галерий, влизащ победоносно в града. И св. Димитър, вдъхновено проповядващ християнството. И после в тъмницата, все така убеден в правотата си и в каузата, за която се бори.

Църквата, издигната в негова чест, е следващата ми спирка. И разбирам защо я сравняват със „Св.София” в Константинопол. Същото съвършенство, без да я има студенината и помпозността на другата. Духът е сякаш друг. Няма как да не оставиш листче с името на хората, които обичаш, за да го споменат после свещениците в своите молитви. Тъй като, без самият ти да знаеш защо, просто си убеден, че това ще е искрено.

Изкачвам се към крепостта „Ептапиргио”. Или към това, което е останало от нея.

Солун е в краката ми...И мълча...Осъдена...На любов...

Едно задъхано „Мой си” се върти в главата ми.

И подлудяващата мисъл, че няма как да устоя на чара му.

И погледът, зареян в далечината. Там, където се е взирал Еней, очаквайки сина си.

И усещането, че точно това е моето място, че тук съм цяла, завършена.

И въздишката, с която се предавам. Толкова ме има този град, толкова много ме има.

Негова съм. Изцяло. Напълно. Безвъзвратно.

Тръгвам си.

А така не ми се иска...

Дочувам тихия отговор: „Познавам те, знам коя си, остани”.

Автор: Василиса Eмилова Вълкова

Солун - поезия и проза