Самотраки - водопадът Фониас

 

Пътеписът участва в конкурса "Разкажи ни - ти в Гърция"
Категория "Любимото ми занимание в Гърция"

На втория ден на Самотраки се събуждам отпочинал и ентусиазиран да продължа да откривам за себе си нови и вълнуващи места на острова.

Днес ще продължим да изкачваме планината, за да видим и останалите планински езера и водопади. Затова продължаваме още малко на север от градчето Терма, преминаваме през няколко къмпинга за да стигнем до Генуезката кула, построена от фамилията Кателуци точно преди турците да завладеят острова през 1457 г. Това е отправната точка за всички, които изкачват планината към извора на водопада Фониас и езерата, които са образувани от кристално чистите му води. Те се появяват по стръмните склонове на самата планина едно след друго и по нищо не се различават от езерата, които видяхме вчера. Едно от тези езера, обаче е значително по-голямо и изключително живописно и дори само заради него си струва пътя дотук. То е в непосредствена близост до извора на водопада, чиито води гръмовно се спускат към езерото, промушват се под каменната снага на планината и на няколко места по-надолу по склона си пробиват път за да образуват нови езера.

Планинският зъбер над езерото е горист и жилавите клони на дърветата надвиснали над езерото се използват от смелчаците като лиани, за които те се захващат и в следващия момент вече летят над бездната за да се гмурнат в топлата вода на езерото. Летежът задължително е съпроводен с пронизителен вик, с който тези луди глави напомнят за легендарния Тарзан.

Височината, от която те скачат не е голяма, но стресът за тялото предизвикан от рязката смяна на температурата на загрятото от палещото слънце тяло с хладната вода е изключително силен. Такова беше чувството, което изпитах аз преди много години, когато след изтощителен двучасов рафтинг под палещите лъчи на слънцето скочих в ледените води на река, течаща в планината Тарос над Анталия в Турция. След като за част от секундата тялото и ума ми бяха парализирани от ужасяващия шок заплувах към брега с най-високата скорост, с която някога бях плувал. Все пак с годините човек бавно губи спонтанността си и склонността към подобни авантюри, поради което този път се въздържах да последвам скачащите тарзановци.

Слизайки от зъбера обаче, за миг съжалих, че съм пропуснал възможността да се освободя поне от част от натрупалия се през годината адреналин.

Този неосъществен скок го оставям за следващия път.


Автор: Янчо Янков