Самотраки - островът на древните мистерии

 

Пътеписът участва в конкурса "Разкажи ни - ти в Гърция"
Категория "Любимото място на моето семейство в Гърция"

ПЪТУВАНЕТО ДО САМОТРАКИ

Да познаеш Самотраки е като да обгърнеш сам себе си с онази страстна прегръдка, с която даряваш любимия си човек в първите дни на любовта, когато лудостта на влюбването кара кръвта да кипи.

Влюбването, обаче може да се случи и с шепот. Шепот, роден от съвършената тишина на Космоса вътре в теб. Тишината, която отчаяно търсиш, когато задъханият ти делник те запраща във водовъртежа на мрачни мисли и тежки равносметки. Тишината, изпълваща съществото в теб с бликащата от нея чиста радост. Тишината, която те зарежда с нови сили след победата над собствените ти градски демони - това е Самотраки.

Пътят бяга, а посоката остава същата, защото нещо в теб е привлечено от изкушението да бъде себе си. Някъде там, отвъд безразличната хорска глъч на прашния августовски Александруполис се намира земния къс надарен с вълшебната лечебна сила на изначалната ти същност, там е Самотраки.

След неочаквано дълго проточилото се пътуване от София до Александруполис пристанищният град ми изглежда безличен и скучноват. Обичайната крайбрежна улица със струпани едно до друго кафенета и ресторанти, задължителните будки с никого неинтересуващата преса, отегчените лица на градските безделници пиещи стотното си фрапе.

Фериботното пристанище е сравнително малко, но живо и заредено от шумната възбуда на цветното множество от хора пристигащи и заминаващи за остров Самотраки. Туристите, които срещам изглежда са хора от онази порода удачно наричана “новите номади”. Те са хора с прегорели от слънцето лица, нарамили раници, китари, и какво ли още не на гръб, през рамо или както им е дошло, хора с неутолен копнеж за приключения и романтика вечно търсещи своето уникално красиво място сред често сменящите се пейзажи. Приличат ми на онези образи от американските “роуд мувиис”, бродягите, които блуждаят като мираж сред топящия се под парещите лъчи на пустинното слънце асфалт, отчаяно търсещи своето щастие в един друг измислен свят.

Следобедното слънце в Александруполис обаче грее толкова силно, че парализира сетивата ми до такава степен, че даже не усещам жегата, а само като в ням филм на забавен каданс пред очите ми преминават усмихнати лица на хора, които сякаш си спомням от някой предишен живот..

Нареждаме се на дългата опашка от коли и бавно пълзим към акостиралия вече ферибот. Като ритуална жертва в една модерна версия на древногръцка легенда металната паст на ферибота се отваря и поглъща и нашата кола. Почти веднага се озоваваме в прохладната вътрешност на кита, който ще ни пренесе на острова. Огромната пътническа зала е добре охладена от леко жужащите климатици. Телата ни бавно се отпускат върху тапицираните седалки, а клепачите ни се затварят с благодарност. Лека дрямка замъглява очите ни и така прекарваме тези два часа, които делят града от острова.

Почти внезапно пътуващия човешки кошер се разбужда и буен поток от гръцка реч залива притихналия до преди минута пътнически салон. Някаква радостна възбуда се предава по въздуха, телата ни се понасят бавно към изхода и ние се изнизваме в индийска нишка по тясното стъблище.

Измъкването от доскорошното ни прохладно убежище навън под все още парещите лъчи на гръцкото слънце е изпитание, независимо от галещия телата ни лек бриз. Безкрайното море, ширнало се пред все още сънените ни очи, обаче е толкова лазурносинъо и така неустоимо красиво, че жегата неусетно отстъпва на мощно бликналото желание да се потопим в атмосферата на Самотраки час по-скоро.

Първата ни среща с острова е пристанището, на което акостират фериботите свързващи го с континентална Гърция и с някои от другите гръцки острови.

Пристанищният град се нарича Камариотица и може да се каже, че с небрежния си вид на пръв поглед не поражда романтични чувства и не предизвиква очаквания трепет. Всъщност, както по-късно ще се уверим това е едно малко, заспало рибарско селище изтикано в самия край на планинския склон до спасителния морски бряг.

Първият ни поглед от ферибота към Камариотица се сблъсква с въздесъщата планина Сиос, която в следващите три дни ще виждаме където и да сме на острова. Мощната и снага се е разпростряла навсякъде, но от пристанището на Камариотица се открива и прекрасна гледка към най - високия и връх – връх Фенгари (1624 м.). Само за статистиката, този връх е и най-високия сред всички върхове на егейските острови.

Самотраки е малък остров, някакви си седемнадесет километра делят единия от другия му край. Островът представлява една скала запокитена в Егейско море, което местните наричат Тракийско море. Самотраки е част от Префектура Еврос в рамките на административната област Тракия. Еврос е гръцкото наименование на река Марица, която, както си спомняме от часовете по география се влива в Егейско море, съвсем недалеч оттук. Еврос, всъщност е гръцкия вариант на древното тракийско наименование на реката, което е Хеброс.


Автор: Янчо Янков