Плаж Панормос - Любимият ми плаж в Гърция

 

Пътеписът участва в конкурса "Разкажи ни - ти в Гърция"
Категория "Любимият ми плаж в Гърция"

Пътуванията за удоволствие са най-доброто, което животът може да предложи на човека. А най-хубавото на всички пътувания е очрователно сгушено в елемента на неизвестност. За някои този елемент е леко притеснителен, за други – изнервящ, за трети - недопустим, но за мен е изцяло положителна емоция. Всичко от стягането на багажа, през физическия акт на пътуване, до забавлението на съответното място е свързано с неописуемо вълнение, трескаво бърборене и много много смях.

Със същите чувства тръгнах на 30 април 2010 година към остров Миконос. Тръгнах без предварителни очаквания, най-вече, защото не обичам да се разочаровам. Лекият и две бири дълъг полет от София до Атина се оказа миг във вечността, сравнен с плаването с ферибот от Атина до Миконос. Бях изправена пред 5 часово люшкане сред вълните, което не просто причинява гадене на хората с по-чувствителни стомаси, но и затруднява елементарни физиологични процеси, като ходенето до тоалетна например. На ферибота човек може да види тълпи от хора, подпиращи се ту на дясната, ту на лявата стена на така наречените пътеки, водещи до тоалетните. Не обаче те са за оплакване, а хората насядали по земята на тези пътеки, които биват постоянно подритвани, настъпвани и удряни по главите я от дамски чанти, я от миниатюрни бебешки крачета.

Хубавото на пътуването с ферибота му беше, че можеш да се заговориш, с когото си искаш, да помолиш всеки да ти наглежда за малко лаптопа или чантата и да им имаш пълно доверие. Има някаква много сладка негласна солидарност между хората на голямата лодка. Това може би се дължи най-вече на факта, че всеки е в добро настроение и е подготвен фианансово за почивка в Миконос. Може пък и да е нещо съвсем съвсем друго, но каквото и да е, определено ми допадна.

Още с пристигането на новото пристанище в Миконос, ако човек няма нищо планирано, е изправен пред избор – пътят върви на ляво и на дясно. В такива моменти не се замислям изобщо, знам си че вианги ще тръгна на дясно. Този път, обаче, имаше кой да ме вземе и без никой да ме пита просто тръгнахме на ляво.

Мястото, в което ме настаниха, беше на пръв поглед прятно, макар и леко миризливо. Тове не е нещо, което, видите ли, само аз голямата страдалка съм преживяла. Всички къщи в Миконос, които не се използват през зимата, имат една особена миризма в началото на лятото, преди да бъдат основно почистени, проветрени и освевежени. Та след няколко дни стаята, в която живеех, се оказа всъщност едно много приятно място, с малка тераска и прекрасна гледка към плажа Агиос Стефанос. Най-хубавото на гледката беше залезът – красив, факт признат от всички туристи, и непоклатим, нито пияни млади италянски къмпингари, нито семейни групи с деца или английски чиновници и финансови служители, можеше да го спре.

Някъде бях чула, че човек не може да се умори, докато гледа три неща – морето, огъня и някой друг как работи. Е, аз бих добавила и залеза. Но не бих го добавила на четвърто място, защото ‘друг как работи’ определено е смешната черешка на изказването. По-скоро бих го разширила така – морето, огъня, залеза и някой друг как работи.

Пътувнията ме привличат много и заради хората, които срещам. В срщнах много и различни хора, но за един от тях, по-скоро за една от тях, си заслужава да разкажа. Запознахме се на рецепцията в един хотел. В последствие разбрах, че това е деветото ѝ лято в Миконос и всъщност познава острова много добре. Не само, че познава острова, но там се беше запознала с много интересни хора, един от които съпругът ѝ. Казва се Христина.

Христина е много интересен човек, на около 30 години, но с енергия на 18 годишна и чувство за хумор на интелектуалец. Освен това се оказа, че всички хронични заболявания, на които се радвам по няколко пъти в годината, ги има и тя. Времето, което прекарвахме заедно, може да бъде описано като всичко друго, но не и като сконфузно мълчание.

С течение на времето започнахме да ходим заедно по най-различни места – плажове, плажни барове, нощни заведения, разходки. Обикновено се събирахме голяма група хора и забавлението започваше още от самата уговорка за излизане някъде.

Един ден се случи така, че искахме да отидем на плаж рано и да се порадваме на предиобедното слънце. Оказа се, че никой от сформиранарта ни лятна бойна дружина не можа да дойде – кой трябваше да поработи, кой да пере, кой не можеше да стане от леглото даже и да иска. В крайна сметка тръгнахме само двете.

Денят беше слънчев и за наша огромна радост не много ветровит. Повечето дни в Миконос са ветровити. Някой са до толкова ветровити, че понякога ходенето на плаж е болезнено преживяване. Вятърът подхваща пясъка в много странен танц, даже не знам дали танц е точната дума. То прилича по скоро на ритуално изпълнение. Пясъкът се завърта около чадъри, шезлонги и масички, оставяки малко от себе си на всякъде, където може да влезе – кафета, коктейли, половинки диня, сандвичи, узо - и завърша с болезнен пердах по телата и лицата на туристите.

Качихме се в нейната кола около 9 и 30 сутринта и знаехме къде ще е първата ни спирка. Това беше една малка пекарна в така наречената част на острова Ано Мера. Взехме си топли и трябва да призная доста калорични закуски и 2 литра студена вода, по нейн съвет..

Прекосихме двупосочния главен път и потеглихме кум плажа. Пътят се състой от многобройни малки завои и равни тревисти площи около тях. Много много рядко може човек да види къща от ляво или дясно. Всъщност къщите на пътя са само няколко, но една от тях определено си струва да се види и снима.

Къщичката е бяла и малка, много малка, може би има една стая и един скормен кухнески бокс, но за сметка на това е най-сладката бяла пуканка, която някога съм виждала. Едноетажна, разбира се, и с обли гладки ръбове, направо ти се иска да я погалиш. Прозорците и са в малко страна форма. По скоро без определена форма. Сигурно така изглеждат прозорците на истински кораб на извънземни. На един от тях обаче има една кукла, която винаги стои там и гледа замечтано туристите. За какво мечтае нямам представа, но сигурно за плажа, който е толкова близно до нея. Сигурно иска да отиде там, да опъне тънките си бели пластмасови крачета и да се наслаждава на шума на вълните и на платната на уинд сърфистите.

Няколко завоя по надолу е плажът – Панормос. Той е малък, чист и непопулярен сред туристите на острова. За разлика от всички други плажове в Миконос, където има водни спортове, на този няма нищо организирано, никаква спортна база. Само професионлани уиндсърфисти и аматьори, които не смущават по никакъв начин спокойствието на останлите плажуващи.

За любителите на пясъка, които обичат да опънат една кърпа и да се наслаждават на слънцето е дясната част на плажа. За тези, които харесват леката сянка и по меките настилки е лявата част. Там човек може да немри персонални пухкави кръгли столчета, в които да потънат за остатъка от деня. И като казвам остатъка от деня не преувеличавам, защото над някои от тези столчета има малки тенти и шатри направени от чаршафи и всякакъв вид плат. Така човек едновремено на сянка и на плажа. Под всяка тента или шатра могат да се съберат между двама и шест човека, в зависимост от настроението на хората и вида компания.

Морето на този плаж е изключително чисто. Трябва да видите с какви възклицания децата наблюдават разкривените вълнисти образи на пръстчетата си под водата. Освен това водата е и изключително топла, което за семеините двойки е радост за децата и спокойствие за родителите. От лявата страна на плажа е разположено уютно ресторантче, разделено на две – арт-кафе част и тип ресторантска част.

Разнообразието от напитки и играта на табла в арт-кафето може да ви занимава на практика цял ден, тъй като там е и доста прохладно, сравнено с плажните температури и характерната за цикладите влажност на въздуха. Ако пък сте просто любител на хубавата кухня и прхладно бяло вино, със същия успех можете да прекарате няколко часа в ресторанта, където всички са с тен и приповдигнато настроение. Обслужването става с такава непринуденост и усмивка, че няма как да напуснете ресторанта само след енда бутилка вино или една салата.

Ние с Христина се насладихме на всичко по малко. Заредихме се с положителни емоции, мозъците ни се пораздвижиха от игрите на табла, носовете ни почервеняха – не от виното, а от сутрешното слънце. За да не лъжа, ще си призная, че до малката удобна къща стигнахме по заобиколния път с колата, но пак си струваше.

Няколко часа по-късно вече бяхме на път за вкъщи, готови да разказваме на мързеливците, работливците, чистниците и махмурлиите какво изпуснаха.

Автор: Петя Красимирова Петрова