Остров Крит и минойската цивилизация

 

Пътеписът участва в конкурса "Разкажи ни - ти в Гърция"
Категория "Любимата ми археологическа забележителност в Гърция"

Откакто се помня съм искала да бъда археолог, древните цивилизации притежават за мен някаква магическа, завладяваща привлекателност. Когато пораснах малко и изгледах филмите за Индиана Джоунс, това мое влечение придоби упоритата натрапчивост на фобия. Четях неистово и в захлас всичко, което можех да докопам за отминали времена, изчезнали градове, древни герои, подвизи и битки. Винаги съм имала изключително въображение, 'развинтено' според майка ми, която се опитваше да контролира тази моя страст чрез всекидневни напомняния за това, колко е труден живота на археолозите, особено на жените. Изобщо не обръщах внимание на приказките й докато не навлязох в пубертета, и тогава изведнъж приоритетите ми се промениха като че ли за една нощ. Не можех да си представя да нямам баня под ръка или чисти чаршафи, мисълта за това, какво може да лази по пода на палатката ме ужасяваше, и дума не можеше да става да ходя дни с едни и същи дрехи и нежното ми личице да изгори от слънцето...

Така безславно завърши моето намерения да стана новата звезда в археологията, която да е прототип за следващия холивудски блокбастър, но любовта ми към всяко късче камък, руина, разрушен крепостен ров и всяко място на нашата планета,където някога е съществувала древна цивилизация, остана непроменена. Винаги, когато настанеше време за ваканция аз се оглеждах за следващия си обект на посещение и с колкото повече стар 'камънак', толкова по-добре. А къде има достатъчно руини, които да бъдат посетени, изследвани и обогатяващи духа на човека повече, ако не в Гърция!

Люлка на цивилизацията, дом на герои от древността до днес, основателка на съвременното знание, материал за холивудски сценарии - в която и да е категория на живота да сложим тази невероятна страна, винаги ще е уместно. Археологически останки има навсякъде и повечето от тях изобщо нямат нужда от представяне - те отдавна са влезли в световната съкровищница на човечеството. Като дете баба ми, изчерпала възможностите на въображението си и притегателната сила на следобедния, задължителен сън, прибягна към тежката артилерия, като ми четеше гръцки легенди и митове от една стара, раздърпана и кой знае на кого принадлежаща книга (все пак съм последната от петима внука!). За нейно съжаление това не само, че не ме приспиваше, напротив - разпалването на въображението ми водеше до незабавното задаване на десетки уточняващи въпроси, на които горката жена не знаеше как да отговаря. Особено впечатлена бях от мита за чудовището Минотавър, изиграл голяма роля във формирането на понятията ми за добро и зло, саможертва и любов към народа си, радост от живота и примирение с неизбежността на смърта(да, знам, много сериозно за тийнейджър, но тогава бях много по-духовна личност:).

Една лятна ваканция, прекарана от мен на остров Крит обаче ми позволи да се запозная отблизо с първата европейска цивилизация – минойската, една от най-древните в света. Минойската цивилизация е дала своя принос към гръцката митология, създавайки тайнствения лабиринт на Минотавъра в двореца в Кносос, който днес може да се види близо до Ираклион. Страстта ми към археологията и митовете и неистовото ми желание да видя наживо какво е останало като свидетелство в днешно време от тези завладяващи истории доведе до посещението ми на развалините на Лабиринта в Кносос и беше мечта, сбъднала се след толкова години на четене и фантазии.

Това пътешествие в миналото започна обаче твърде безславно в настоящето... Аз и невръстната ми дъщеря, тогава на около 6 години, пристигнахме на летището в Атина много по-рано от следващия ни полет за о. Крит. Невъзможността ми да я укротя и накарам да седи мирно и да си рисува например, доведе до наш собствен поход из лабиринтите на летището. В стремежа си да и разкажа легендата за Минотавъра, да я накарам да почувства духа на отминалото време, ние така се увлекохме да 'изиграем' историята, че напълно загубихме представа за времето, а накрая и ние самите се загубихме...По това време сигурно е нямало високоговорители навсякъде и ние въобще не сме чули, че ни съобщават, нито че изхода за нашия полет е затворен. Опитвайки се да се върнем от където бяхме тръгнали, ние питахме който ни попаднеше пред очите (не, че имаше много хора или се разбрахме ясно!), но най-накрая се добрахме до нашия изход, само за да открием, че той е затворен и самолета готов да излети без нас. Не искам да навлизам в подробности, само ще кажа, че сълзите проляти от близките на девойките и младежите от легендата, както и отчаяните им вопли за милост изобщо не могат да се сравнят с моите и на дъщеря ми такива. Явно сме били убедителни, затото все пак ни качиха на самолета и ето ни, зачервени, потни и запъхтени седим и гледаме отвисоко как летим над ярко-синьото море и весели слънчеви зайчета се гонят по леко вълнуващата се повърхност. Не можех да не си помисля, че тези трудности със сигурност си заслужават, защото на края ще ни чака незабравимо приключение. Оказах се по-права, отколкото си мислех.

След като се настанихме в хотела и прекарахме няколко дни в безметежно въргаляне по пясъка и цапане в топлата, кадифено-нежна вода, изследователският дух пак ни завладя и решихме, че сме готови за следващата порция емоции. И ето ни, след едно душно, доста скучничко пътуване, точно насред развалините на двореца в Кносос, готови за изследваме всичките митове от това място. За тези, които са забравили за какво точно става дума, съвсем накратко ще припомня, че в двореца Кносос - огромна сграда с много зали, стаи, складове и работилници, майсторът Дедал построил Лабиринтът със стотици коридори и помещения. Всички са й се възхищавали и така се родила легендата за Минотавъра и лабиринта, в който той бил затворен. Царят го поръчал, за да озапти вътре Минотавъра - чудовище с тяло на човек и глава на бик. От заточение в Лабиринта не успял да избяга дори и неговият строител Дедал, заедно със сина си Икар, въпреки че ги считат за първите летци на човечеството. Това се удало единствено на Тезей, комуто помагала нишката, дадена от дъщерята на Минос - Ариадна. Според други исторически документи, Минотавър е бил победен от героя Тезей в Атина, както и синът на Минос – Андрогей. Според древногръцкия мит Андрогей е бил убит в Атина и това провокирало цар Минос да обсади Атина. За да спасят града, атиняните изпращали на всеки 9 години 7 девойки и 7 младежи, които били принасяни в жертва на Минотавъра.

Знам, някой ще каже-какво толкова, такива камънаци има навсякъде в Гърция, но уверявам ви, усещането е абсолютно завладяващо. Стоящи под ослепителното критско слънце, оглушавани от писъка на хилядите цикади, скрити в листата на маслиновите дървета наоколо, с парещия дъх на вятъра в лицата ни, ние живо си представяхме младежите и девойките, облечени в бяло, изпращани от плачещите си близки, да влизат примирено в лабиринта, за да спасят сънародниците си. За мен чувството, че всеки топъл, изтъркан камък пази следите на техните сандали беше толкова истинско, виждах малките цветчета, паднали от украсилите главите им ритуални венци...Силата на въображението може би, дежа вю или нещо много по-първично, прескочило през вековете, малката капчица гръцка кръв, която тече във вените ми-не знам кое от всичките, но аз бях там, сред тълпата и наистина гледах... Магията на това място беше толкова силна за мен, че напълно бях забравила за моята малка, неуморна дъщеря и когато внезапно се стреснах, осъзнах че не я виждам никъде наоколо. Започнах панически да се оглеждам, но навсякъде имаше само кротко и лениво мотаещи се туристи и никакво дете. Естествено, първата ми реакция беше да се втурна в стаите, пренебрегвайки прекрасните, сравнително добре запазени стенописи на богини, цветя, бикове и делфини, мислейки че ще я намеря тук, т.к на един от тях се виждаше момиче, танцуващо на гърба на бик. Само да спомена, че някои от другите легенди за лабиринта са, че тези стаи са били използвани и за вид борба с бикове, в която млади хора са тичали из коридорите, преследвани от зловещ ядосан бик. Целта на участниците била да избягат от лабиринта здрави и читави. Реших, че дъщеря ми се е впечатлила именно от това и ще я намеря тук, но не, не беше. Изкочих обратно навън и съвсем по български се развиках, привличайки неодобрителни, развеселени или разтревожени погледи - в зависимост от националността на туристите. Тъкмо когато се чудех дали някой няма мегафон, видях хитрото й личице да се подава иззад една от огромните, полузаровени в земята делви-така наречените питоси. Те са толкова големи, че в тях лесно се побират няколко души. В тези делви критяните саъхранявали различни стоки – жито, зехтин, вино и сега те са разхвърляни навсякъде и си лежат необезпокоявано наоколо. Явно малката непослушка е решила да влеза в някоя от тях, но се е разколебала от размерите и просто се е скрила. Както може да се досетите, разходката ни оттук нататък продължи при здраво затегната моя хватка около ръката и.

Все едно обаче, споменът за този ясен, жарък и слънчев следобед си остава като една от веселите и запомнени за цял живот случки и се надявам, че изследователския дух никога няма да ни напусне, особено що се касае до посещението на други археологически забележителности навсякъде по света, и най-вече в Гърция. Митът за Минотавъра е вдъхновил появата на игрите с бикове. Често тези опити завършвали трагично, но се счита, че испанската корида води началото си именно от тази древна традиция. Имайки превид нашето твърде лично разиграване на историческите митове, не мисля че с дъщеря ми ще вземем участие в някоя корида в близко бъдеще. Засега обиколките по лабиринтите на летищата ще свършат работа.


Автор: Юланда Цачева