Моята картина за Кавала

 

Пътеписът участва в конкурса "Разкажи ни - ти в Гърция"
Категория "Любимият ми град в Гърция"

Били ли сте някога в Кавала? Аз не бях ходила, не мислех и да ходя. Но мисълта за срещата с нещо романтично и екзотично ме накара да тръгна на екскурзия, в град, в който да потърся и намеря тръпката за нещо различно, за нещо естествено. Да се докосна до първичното, до истинското. Трудно беше да тръгна, защото не можех да намеря фирма в продължение на два месеца, която да потвърди екскурзия за този град, но не се отказах. И успях – напред към Гърция. Напред към Кавала. Много радост изживях, все едно че получих коледния си подарък. И дойде момента – така чакан, така желан. Потеглехме, и нито сън, нито храна можеше да ме накара да се успокоя. Вълнението беше неописуемо.

Стигнахме на гръцка територия, погледнах телефона си, видях включването на роуминга, където бях поздравена с добре дошла на гръцка територия. Не можех да повярвам, че съм минала гръцката граница. Почувствах се като една прашинка от този свят. Гледах втренчено през прозореца на автобуса, така сякаш не исках да изпусна нищо, исках да запаметя всеки детайл в съзнанието си, така че нищо да не остане не видяно. Сякаш от това зависеше смисъла на живота ми. Забравих, че бях пътувала цяла вечер, съня нито за миг не дойде при мен. Сънят сякаш знаеше, че не трябва да идва точно сега, той беше моя съюзник в този момент, на път за Кавала. Минахме край драмското поле, видях драмските покрайнини. Картината още е в съзнанието ми – цветни къщи, с големи веранди и големи сенници, и много цветя. Цветния град – така го нарекох в този момент. Града не беше се пробудил, още спеше. А аз не, как ще спиш при тази красота?

Продължихме за Кавала. Белия град – така остана в спомените ми. Град в бяло и много вода. Точно това търсих и го намерих – романтичното, естественото, красивото, истинското. Спряхме до пристанището на Кавала рано сутринта. Нямаше все още движение на хора. Алеята с големи палми, цветните лехи, с много пейки. Това е пристанището на Кавала. Седнах на една от пейките и се вгледах в морската шир. Чистотата на морската синя вода и минаващия голям кораб спряха дъха ми. Лодките се люлееха плавно във водата, сякаш подканваха туристите да се качат в тях. Това е Кавала – града на спокойствието. Тук можеш да забравиш и мъката, и страданието. Тук можеш да помечтаеш, да се върнеш в детството си, да си спомниш за хубавите неща. Така унесена в мисли си един глас ме сепна. Беше жена с малко дете в ръце . Говореше ми на гръцки нещо. Аз не разбирах какво ми говори, не знаех езика. Изненадах се като ми каза на български: „ааа, ти си българка”. Беше българска ромка. Сигурно е искала пари в този момент, говорейки на гръцки. Започна да ми разказва как беднотията я е довело до тази чужда за нея страна, за да преживяват тя и децата и. Усетих, че тя се мъчеше да оправдае лошата си постъпка. Но аз сякаш вътрешно я разбрах. Та нали и аз съм от България и знам какъв е живота на българските роми. Видях болката, страданието на една българска ромка в чуждата държава. Дали тази страна е по-добра грижовница, в сравнение с нейната България? Не знам, но може и тя да е намерила спокойствие тук, в този град, на това пристанище, в Кавала.

Разходих се по алеята и видях управителката на туроператорската фирма, седейки на една от многото пейки. Тя ми каза, че винаги, когато идва в Кавала идва на пристанището, тук намира спокойствие, тук се зарежда с положителна енергия и по този начин продължава динамичната и напрегната работа в град Пловдив. Помислих си, още един човек, който намира спокойствие на това пристанище, в Кавала. В този момент аз искрено почувствах завист, защото тя имаше много такива екскурзии, много такива моменти. Може би тук, на това място има нещо необяснимо, някаква енергия, която да привлича хората от различни части на света. Дали е така, не знам? Знам само, че това място ме кани да дойда отново, и отново.

Дойде време за отпътуване за България. Отново по същия маршрут. И отново съня не идваше – гледах навън, през прозореца, за да затвърдя природната картина в съзнанието си. Казах си: Довиждане, Кавала ! Аз пак ще се върна при теб!

И до днес този град е пред погледа ми, в съзнанието ми като лента от филм, не искам да я изтривам. Не искам да я забравям , защото това беше моя филма, за моята Кавала, така както я видях през моя поглед, така както я нарисувах с моите бои, на моята картина.



Автор: Дида Тончева Вълчева